Пътят
Решението дойде спонтанно.А и ние винаги сме готови за път.Един сак с дрехи,китарата,малко храна ,вино и настроение с шепи.
Не знаехме какво е мястото ,към което сме се запътили.Знаехме горе-долу къде се намира и че там ни чакат страхотните приятели от цяла България.
Беше 14 февруари.По медиите от една седмица предупреждаваха за невиждани снежни бури и кълняха никой да не пътува,освен ,ако от това не зависи живота му.
Тръгнахме рано сутринта - ясно слънце ,малко щипещ , но не нахален студ, прозрачен въздух и предчувствието за нещо празнично.Ни помен от наближаващи сибирски катаклизми..Ако сте пътували по надбалканския път от Бургас за София,през Казанлък,знаете,че той се вие през средата на България, току в подножието на цялата величественост на Балкана.Проходът Шипка беше отворен,сух и само с няколко самотни автомобила ,бързащи да се измъкнат от хватката на планината,уплашени от споменатите прогнози за настъпващ Армагедон.
След половин час сме в подножието на мемориала Шипка,който не се вижда от ледения
облак,нанизан отгоре му като на меч.
Изкачваме стълбите...и още една..и още една.От устата ми се отронва "О,Шипка",но не патетично по вазовски,а задъхано-укоряващо.Студеният вятър минава през ушите ми ,а по миглите ми се натрупва скреж.
Страшна и променяща се е планината през зимата,непредсказуема е.
И наистина пази тайните си,героизма си и монументалното си величие,скрито зад някой мъглив воал.
Само ехото е същото -стои си там и носи послания,болка и история "от урва на урва и от век на век".
Следва продължение...
